Три източника на резилианс

За преодоляване на несгодите, децата използват три източника на резилианс наречени: АЗ ИМАМ, АЗ СЪМ, АЗ МОГА. Какво извличат от всеки един източник, може да се опише както следва:

АЗ ИМАМ

• Хора около мен, на които вярвам и които ме обичат безусловно.

• Хора, които ми поставят граници, за да знам кога да спра преди да е станало опасно

• Хора, които ми показват да върша нещата правилно, по начина, по който те ги правят

• Хора, които искат да се науча сам да върша определени неща

• Хора, които ми помагат когато съм болен, в беда или трябва да науча нещо

АЗ СЪМ

Как се оценява резилианса?

Оценяването на резилианса не е лесна задача: огромна част от проучванията са проведени въз основа на минали данни. Но все пак, има създадени определен брой списъци, чиято цел е измерването на нивото на резилианс. Например, Международния Проект Резилианс изпозлва прост списък от 15 позиции, които описват резилианса при децата:

1. Детето има някой, който го обича напълно (безпрекословно).

2. Детето има познат по-възрастен човек, с когото може да споделя проблемите и чувствата си.

3. Детето е възхвалявано за неща, които извършва само.

4. Детето може да разчита на семейството си в случай на нужда.

Какво точно е резилианс,? Какво означава той на практика, с прости думи? И как може да бъде насърчаван?

Резилиансът у хората, способността да посрещнеш ударите на живота и не просто да оцеляваш, а да се развиваш и вървиш напред, е идентифициран от професор Еми Вернер на остров Мауи. Тя осъществява продължителна изследователска програма, целяща да установи защо някои деца, израснали при на пръв поглед еднакви обстоятелства, се превръщат в наркомани, престъпници или стават жертва на психически заболявания, а други се справят добре, постигат успехи в работните, социалните и емоционалните си отношения и живота като цяло. Такива деца тя нарича „притежаващи резилианс“.


Дефиниции вече са давани много, но важното е това понятие да се превърне в реалност, в нещо, което всеки човек може да види, почувства и разбере:

• Представете си бамбука: висок, красив, силен, не твърд, но гъвкав и способен да устоява на силни ветрове, дъжд и всякакви стихии. Вроден резилианс.

СТИЛОВЕ НА РОДИТЕЛСКО ПОВЕДЕНИЕ

Вероятно много от нас преди да влязат в ролята си на родители, неминуемо са минавали и през етапа на заричане – “Ще възпитавам своето дете, по коренно противоположен модел, от този който собствените ми родители имаха за мен. Обещавам!”. И когато на бял свят се появи детето, когато влезем в родителската роля, разбираме трудността и колебанието – какво точно да направя, как да постъпя в тази ситуация, дали не сбърках, бях ли твърде строг или напротив – прекалено либерален? В основата на родителския стил на поведение лежи представата на родителя за света и живота. Ако допуснем вероятността за идеалното родителско поведение, тогава можем да кажем, че то се основава на топлотата, приемането и грижата за детето. Следващ момент е да имаме достатъчно “разрешаващо поведение”, което да позволи на детето да се развива като самостоятелна личност. И разбира се, родителска отговорност и последователност които касаят подходите за налагане на дисциплина.

Ето най-често срещаните стилове на родителстване. Трябва да отбележим, че на практика нито един от тях не се среща в “чист” вид, а реалния стил се определя от преобладаващите елементи.

АВТОРИТАРЕН СТИЛ

Този стил на родителско поведение се характеризира с пълен контрол над детето, независимо по какъв начин ще бъде постигнат. За родителите е присъщо използването на ограничаващото поведение, ригидното придържане към правилата и използването на наказания при неизпълнението им. Мнението и желанията на детето не се взимат под внимание. Родителите изисква подчинение, послушание и уважение от детето. Възрастният е властен и строг. В общуването с детето основните средства са заповедите, забраните и наказанията. Детето получава чувството си за значимост като приема награди или наказания от тези, които държат властта в своите ръце.

За идиотските начинания и техните философски оправдания или какво казват насилниците над деца в своя защита

Насилието над деца е тема, която винаги се приема със страх и недоверие. Страх от това, че ежедневно се случват жестокости над деца и недоверие, че “такива неща стават и в България”. Страхът и недоверието са благодатната почва, в която насилниците хвърлят своите оправдания и в повечето случаи те дават богата реколта. Докато хората се страхуват да говорят за насилието над деца и докато не повярват, че това насилие се случва в България, в нашия град, на съседната улица или дори у съседите насилниците ще намират оправдания за своите действия и ще узнаваме за тях едва когато се превърнат в убийци на деца.

Последици от насилието върху детето

“Имам няколко деца, които превръщам в убийци. Изчакайте докато пораснат” – бележка, надраскана на стената на апартамента на Дейвид Берковиц, сериен убиец по известен като “Сина на Сам”.
Насилието има две страни. Едната е видима и тя е свързана със самия факт на насилие. Другата е невидима в момента, в който детето е жертва на насилие, но след години става особено видима. Какво се случва с деца-жертви на насилие, ако не получат помощ?

Смърт
Децата са особено уязвими. За съжаление твърде много хора си дават сметка за това, след като детето е мъртво. И тогава никой не може да помогне.

Тъжно, но истина – защо продължаваме да мълчим за насилието?

За съжаление темата насилие отново стана актуална в последните седмици – случаят в Сандански, случаят в Червен Бряг са примери в тази насока. Но насилието в семейството и извън него са част от ежедневието, това не са само ситуативни прояви на жестокост и агресия, еднократни актове, които привличат медийното и общественото внимание. Насилието се е настанило трайно в ежедневието ни, във взаимоотношенията, в семейството. Основният въпрос е как и доколко сме готови да “видим” и разпознаем тези прояви, за да спрем да сме толерантни към насилието. Винаги! Навсякъде! По всяко време! И съпричастността ни към проблема с насилието да не се проявява само в краен случай, когато медиите публикуват новина за убито дете, а в последствие да затихва.

Поредността на детето в семейството и какво означава тя?

Семейството е първата и най – малка общност, в която се усвоява чувството за принадлежност. Вероятно всеки от нас се е чудил как децата, които се стараем за отглеждаме еднакво и справедливо, в идентична среда, израстват като толкова различни личности? Питали сме се защо и ние самите се различаваме от братята и сестрите си – въпрос на комбинация на гени, на характер – е честият отговор на тези запитвания. Всъщност съществува теория според която да си най – голямото, средното или най – малкото дете в семейството е обвързано с определени характеристики, който ни формират като личности. Безспорно - независимо от броят на децата в семейството – всяко дете се “състезава” за родителската любов и за внимание. И в зависимост от това колко голямо е детето, то намира различни стратегии за справяне в тази сложна надпревара.
Първородните деца са определяни като отговорни, консервативни, строго следващи набелязаната посока и желанията на родителите си. Те са перфекционисти, амбициозни, по – авторитарни. Най – големите деца се идентифицират с родителите си.На тях не им се налага да се борят със зъби и нокти, за родителското внимание - поне за известно време, преди

ЗА ДА СЕ ЧУВСТВА ДЕТЕТО ВИ СИГУРНО

Няколко съвета към родителите:

- необходимо е детето ви да е наясно с това кои са хората, които са част от вашето семейство. Това са мама, татко, братята и сестрите. Баба, дядо, вуйчо, леля, братовчеди, братовчедки и други роднини от разширения кръг е добре да бъдат разграничени като членове на фамилията, но не и като членове на вашето семейство. Ако с ваши близки живеете в общо домакинство е още по-важно децата да знаят, че семейството им е мама, татко, братя и сестри. Прехвърлянето на семейни роли върху баби, дядовци и други роднини обикновенно не води до нищо добро;

СЕМЕЙСТВОТО – КЛЕТКА ИЛИ ОРГАНИЗЪМ

В едно недалечно минало имаше фраза – “Семейството е основна клетка на обществото!”. И макар че това бе доброжелатена фраза, тя добре отразява философията на онова време, която за жалост още е твърде разпространена сред семействата. Затова в една поредеца от няколко теми искаме да представим различни подходи към семейството, възможните действия (или бездействия) и резултатите от всичко това.
Един от най-популярните подходи при работата със семейства и деца е така наречения “системен подход”. При системния подход семейството не се разглежда като клетка, а като организъм – система. Този организъм има своите органи – подсистеми, своите граници – правилата, които се прилагат в семейството, своят собствен начин да се свързва с други организми или пък със средата, в която живее. Семейството е цялостен организъм, който се променя, когато към него се присъедини нов член – роди се дете или се присъедини партньор на родител, променя се, когато загуби част от себе си – родител или дете напусне семейството или пък смъртта отнесе някого, променя се и когато част от него е болна – при тежка болест на дете или родител, при трайно увреждане на член от семейството. Като при всеки организъм най-важното за семейството е да успее да функционира и оцелява в променена обстановка.
И така семейството – клетка или организъм?
Ако разглеждаме семейството в контекста от преди 20-30 години “семейството-клетка” много добре се вписва в културно-икономическия модел. В семейството-клетка най-важни са реда и дисциплината. Всеки член на семейството-клетка има ясна роля и нейното нарушаване води до незабавна санкция. Мъжът в семейството-клетка трябва да носи пари или не е никакъв мъж. Жената трябва да ражда деца и да е добра домакиня иначе не е никаква жена. Децата трябва да са послушни и да почитат или дори да се страхуват от родителите си. В периода на военизиране на почти всички структури на обществото (пионерска организация, комсомол, ОФ-организации, партийни организации) семейсвто, което не подкрепя строгия ред и дисциплина е нефункционално. Днес обаче семейство-клетка има смисъл само ако идеята на възрастните в него е да създадат странно и неработещо нещо, което поради липса на друг термин околните ще наричат семейство. В условия на избор – на ценности, на религия, дори на семейна икономика семейството-клетка не може да функционира, за разлика от семейството-организъм.
Има две особено важни характеристики на семейството-организъм – подсистемите и границите.
Най-често подсистемите в семейството са две – на родителите и на децата. Това макар и на пръв поглед да изчерпва възможностите, всъщност е само основно деление. Има множество подсистеми, които са динамични т.е. променящи се (например майката и болното дете могат да образуват временна подсистема; или пък бащата фен на “Формула 1” и неговата дъщеря, която също е луда по летящите болиди). В зависимост от това какви са подсистемите в определен момент, така се адаптира и действа семейството-организъм.
Границите в семейството организъм са два вида – външни и вътрешни. Всъщност границите са правилата по които всеки един от членовете на семейството организъм взаимодейства с други членове или нечленове на семейството.
Външните граници са приетите в семейството правила за отношения с други хора, които не са членове на семейството. По принцип тези правила имат за цел да запазят семейството като система. Лесно обаче от правила те могат да се превърнат в догми и семейството да се самозатвори. Тогава семейството-организъм бързо ще започне да придобива характеристиките на семейството-клетка. В крайна сметка резултата ще бъде страх от всеки непознат и от всичко непознато. Агресия към всичко, което не се вписва в правилата на семейството, без да се прави опит да се разбере. Теснота на възгледите и културните ценности и липса на адаптативни способности. Колкото по-дълго едно семейство е със затворени външни граници, толкова по-трудно неговите членове ще се справят с живота си и ще имат възможност да се развиват.
Другата крайност – неясните външни граници или пък липсващите такива също не е добър избор. Тогава детето не може да развие своето чувство за идентичност – то не знае с кого може да се сравнява и оприличава, на кого може да разчита, кой в крайна сметка полага грижи за него. Ако в семейството твърде често или пък твърде свободно влизат и излизат различни възрастни партньори и/или деца се създава чувство за непредсказуемост. Като възрастни деца израстнали в семейства с размити или липсващи външни граници са несигурни, вечно търсещи одобрение или пък с предизвикателно-демонстративно поведение.
Добрият вариант е някъде по средата – ясни и точни външни граници, които едновременно с това са и достатъчно динамични и могат да се променят за да отговорят на условията на заобикалящата среда.