Домовете за деца в нашата страна са едно страшно наследство от миналото. Идеята децата да се събират на “стадо” което да се храни, пои и преспива на топло е ужасяваща по своята същност. Ако за миналите години има обяснение (но не и оправдание) в днешно време, самият факт на съществуването на домове за деца е обида към идеята за равнопоставеност на хората.
Децата в домовете израстват съобразно условията, в които са поставени. Те се адаптират към заличаването на своята индивидуалност – няма как да развиваш индивидуалност, когато си постоянна част от група; развиват несигурна привързаност още в най-ранната си възраст – защото не може да се развие сигурна привързаност към човек, които не е на разположение 24 часа; израстват с обидата, че са “наказани”, “нежелани” и “отритнати” защото успяват да видят как израстват техните връстници, които имат семейства. Цялото им поведение на възрастни е подчинено на тази адаптация – лесно се манипулират и им е нужен авторитет (който те най-често приемат безкритично), не вярват на никого или ако повярват на някого, винаги очакват да бъдат отново “изоставени”, поведението им е демонстративно и често провокативно та дори криминално, защото “наказаните” така поддържат своето функциониране, като потвърждават с поведението си мнението на околните за тях.
Всички домове за деца трябва да бъдат закрити. До един. И колкото по-скоро, толкова по-добре.
Но тук възниква и един друг особено важен проблем – какво ще се случи с децата, които са изоставени от своите родители и които държавата е събрала в тези домове.
Ако направим кратък преглед на идеята за деинституционализация на децата (както се нарича намаляването на броя на деца настанени в домове) ще установим, че реално в последните двадесет години е направено – НИЩО. Първоначалният ход на държавата бе със статистически номер да обяви намаляване на броя на деца в домовете – просто извади от списъка на домовете специалните училища – Помощни, Социално педагогически интернати и Възпитателни училища интернати. Чисто статистически броя на деца в институции спадна рязко. Следващия ход беше още по “брилянтен” – прехвърли почти всички домове за деца (без домовете за деца от 0 до 3 години) на подчинение на общините. Не че общините бяха готови или пък имаха идея какво да ги правят. Единствения резултата от този ход бе идеята, че това са допълнителни работни места в съответните общини и така домовете се “бетонираха”. През 2006 година Държавната агенция за закрила на детето направи проверка в резултата на която 7 дома за деца бяха определени за закриване. През 2007 година при повторна проверка се оказва, че максимума е постигнат в 3 от тези домове и той е че “има план за закриване”. Не реални действия, не развиване на алтернативни услуги , а изписан план за закриване. Сега настоящото правителство под натиска на НПО отново обявява идея за закриване на 10 дома в срок от две или три години. И може би наистина ще го направи. Но въпросът отново е как.
Най-лесният начин е като “разхвърля” децата в т.нар. “центрове за настаняване от семеен тип”. Всъщност реално това означава, че вместо една голяма институция, ще има три или пет малки институции (трудно ни е да приемем, че в условията на България е обичайно едно семейство да има 10-15 деца). Но българското законодателство причислява центровете за настаняване от семеен тип към услугите в общността, а не в специализираните институции и статистиката ще отчете “намаляване” на броя на деца в домовете.
Другият възможен ход е т.нар. “реинтеграция на детето в биологично семейство” тоест връщане на детето при родителите му (повечето от децата в домовете имат живи и здрави майка и баща, които са намерили своето оправдание да изхвърлят детето от живота си, често с помощта на лекари и/или социални работници). Реинтеграцията е добър вариант, ако се направи както трябва. Но срок от две години, често е твърде кратък за това. Процесът на реинтеграция трябва да започне от първия ден, в който детето е изоставено от родителите си, а не след три или пет години. Все пак очакваме и този ход при закриването на домовете.
Трета възможност е прехвърлянето на децата от един дом в друг. Това е безсмислено действие, което дори не искаме да коментираме. А аргументацията за това, че другия дом е “по-добър” е същата като аргументацията, че убиването с електрически ток е по-добро от бесенето. Преместването на деца от един дом в друг е бавно убийство, а не решение на проблемите.
Детето може да бъде настанено в “приемно семейство”. Това като че ли е най-добрата възможност. Но приемната грижа в страната все още не е достатъчно развита и не вярваме, че повече от 10% от децата от домовете ще имат този късмет.
Закриването на домовете за деца е необходимо. Но не инцидентно (веднъж на три години) и не “на парче”. Необходима е цялостна подкрепа на развитието на услуги за децата, които са в домовете, така че те да успеят да намерят своите семейства – биологични, приемни, осиновителни. Това изисква повече от оборудване и обзавеждане на Центрове за настаняване от семеен тип или смяна от дограмата в домовете. Необходима е последователна и то дългогодишна политика за създаване на условия децата да живеят реално в общността. При това програма не просто разписана, а обезпечена с политическа воля (от страна на държавата и общините) и с ресурси. Финансовите ресурси, които за момента се разходват за едно дете в дом са над 500 лв. на месец. И държавата ги плаща охотно, но не е готова да ги даде на семейство – биологично или приемно за да отглежда детето в семейна среда. Така след три или пет години отново някой ще си постави за цел да закрие 10 дома за деца, но не и да намери домове за децата от тях.
Децата в домовете израстват съобразно условията, в които са поставени. Те се адаптират към заличаването на своята индивидуалност – няма как да развиваш индивидуалност, когато си постоянна част от група; развиват несигурна привързаност още в най-ранната си възраст – защото не може да се развие сигурна привързаност към човек, които не е на разположение 24 часа; израстват с обидата, че са “наказани”, “нежелани” и “отритнати” защото успяват да видят как израстват техните връстници, които имат семейства. Цялото им поведение на възрастни е подчинено на тази адаптация – лесно се манипулират и им е нужен авторитет (който те най-често приемат безкритично), не вярват на никого или ако повярват на някого, винаги очакват да бъдат отново “изоставени”, поведението им е демонстративно и често провокативно та дори криминално, защото “наказаните” така поддържат своето функциониране, като потвърждават с поведението си мнението на околните за тях.
Всички домове за деца трябва да бъдат закрити. До един. И колкото по-скоро, толкова по-добре.
Но тук възниква и един друг особено важен проблем – какво ще се случи с децата, които са изоставени от своите родители и които държавата е събрала в тези домове.
Ако направим кратък преглед на идеята за деинституционализация на децата (както се нарича намаляването на броя на деца настанени в домове) ще установим, че реално в последните двадесет години е направено – НИЩО. Първоначалният ход на държавата бе със статистически номер да обяви намаляване на броя на деца в домовете – просто извади от списъка на домовете специалните училища – Помощни, Социално педагогически интернати и Възпитателни училища интернати. Чисто статистически броя на деца в институции спадна рязко. Следващия ход беше още по “брилянтен” – прехвърли почти всички домове за деца (без домовете за деца от 0 до 3 години) на подчинение на общините. Не че общините бяха готови или пък имаха идея какво да ги правят. Единствения резултата от този ход бе идеята, че това са допълнителни работни места в съответните общини и така домовете се “бетонираха”. През 2006 година Държавната агенция за закрила на детето направи проверка в резултата на която 7 дома за деца бяха определени за закриване. През 2007 година при повторна проверка се оказва, че максимума е постигнат в 3 от тези домове и той е че “има план за закриване”. Не реални действия, не развиване на алтернативни услуги , а изписан план за закриване. Сега настоящото правителство под натиска на НПО отново обявява идея за закриване на 10 дома в срок от две или три години. И може би наистина ще го направи. Но въпросът отново е как.
Най-лесният начин е като “разхвърля” децата в т.нар. “центрове за настаняване от семеен тип”. Всъщност реално това означава, че вместо една голяма институция, ще има три или пет малки институции (трудно ни е да приемем, че в условията на България е обичайно едно семейство да има 10-15 деца). Но българското законодателство причислява центровете за настаняване от семеен тип към услугите в общността, а не в специализираните институции и статистиката ще отчете “намаляване” на броя на деца в домовете.
Другият възможен ход е т.нар. “реинтеграция на детето в биологично семейство” тоест връщане на детето при родителите му (повечето от децата в домовете имат живи и здрави майка и баща, които са намерили своето оправдание да изхвърлят детето от живота си, често с помощта на лекари и/или социални работници). Реинтеграцията е добър вариант, ако се направи както трябва. Но срок от две години, често е твърде кратък за това. Процесът на реинтеграция трябва да започне от първия ден, в който детето е изоставено от родителите си, а не след три или пет години. Все пак очакваме и този ход при закриването на домовете.
Трета възможност е прехвърлянето на децата от един дом в друг. Това е безсмислено действие, което дори не искаме да коментираме. А аргументацията за това, че другия дом е “по-добър” е същата като аргументацията, че убиването с електрически ток е по-добро от бесенето. Преместването на деца от един дом в друг е бавно убийство, а не решение на проблемите.
Детето може да бъде настанено в “приемно семейство”. Това като че ли е най-добрата възможност. Но приемната грижа в страната все още не е достатъчно развита и не вярваме, че повече от 10% от децата от домовете ще имат този късмет.
Закриването на домовете за деца е необходимо. Но не инцидентно (веднъж на три години) и не “на парче”. Необходима е цялостна подкрепа на развитието на услуги за децата, които са в домовете, така че те да успеят да намерят своите семейства – биологични, приемни, осиновителни. Това изисква повече от оборудване и обзавеждане на Центрове за настаняване от семеен тип или смяна от дограмата в домовете. Необходима е последователна и то дългогодишна политика за създаване на условия децата да живеят реално в общността. При това програма не просто разписана, а обезпечена с политическа воля (от страна на държавата и общините) и с ресурси. Финансовите ресурси, които за момента се разходват за едно дете в дом са над 500 лв. на месец. И държавата ги плаща охотно, но не е готова да ги даде на семейство – биологично или приемно за да отглежда детето в семейна среда. Така след три или пет години отново някой ще си постави за цел да закрие 10 дома за деца, но не и да намери домове за децата от тях.
(това е пълния текст на материала, част от който е публикуван във в. "БГ север" - Плевен)
