За идиотските начинания и техните философски оправдания или какво казват насилниците над деца в своя защита

Насилието над деца е тема, която винаги се приема със страх и недоверие. Страх от това, че ежедневно се случват жестокости над деца и недоверие, че “такива неща стават и в България”. Страхът и недоверието са благодатната почва, в която насилниците хвърлят своите оправдания и в повечето случаи те дават богата реколта. Докато хората се страхуват да говорят за насилието над деца и докато не повярват, че това насилие се случва в България, в нашия град, на съседната улица или дори у съседите насилниците ще намират оправдания за своите действия и ще узнаваме за тях едва когато се превърнат в убийци на деца.

Много от хората, които упражняват насилие върху дете казват “Е, плеснах му един шамар! Да не съм го пребил?”(оправдание при физическо насилие върху дете). Или “Трябва да се научи да се справя сам/сама с живота! Като нас на неговата възраст.” (оправдание при неглижиране на дете). Или “Да не е принц/принцеса, че вниманието да е все към него! Аз имам и друга работа.” (оправдание при емоционално насилие). И тези аргументи се приемат от околните, като нормални за поведението на един или друг човек. Ето защо предлагаме някои от най-често срещаните “социално приемливи” оправдания на онези, които извършват насилие над деца са:

1. “Той/тя ме ядоса!”
Универсалното оправдание при което вината за насилието се прехвърля върху детето, което “е ядосало” насилника. Това е едно от най-несъстоятелните оправдания. Първо, защото никой не може да ядоса никого. Всеки може да се ядоса на някого, но обратното е невъзможно. Така че, оправданието би трябвало да е “Аз се ядосах на него/нея!”, но това вече не зучи като оправдание, нали? И второ, след като детето е направило нещо, на което възрастния се е ядосал, дали е взело ръката му, или кракът му и е започнало да се налага с тях? Аз не вярвам.

2. “Това да му/и е за урок!”
Оправдание, което се дава за физическо насилие, емоционално насилие и неглижиране. Никога не съм разбирал идеята как насилието е урок? Нали урока е нещо ново и позитивно, с което човек способства за своето развитие? Не може да има урок, съврзан с насилие, освен ако не е урок по насилие. В своята книга “Сериини убийци” Джоел Норис описва циклите на жестокост като поколенчески: “Родителите, които злоупотребяват със своите деца физически или психически, създават у тях инстинкта, да прибягват към жестокостта като към универсално разрешение“.

3. “Мен/нас така са ни възпитавали!”

Също едно от универсалните оправдания. С него насилниците над деца всъщност казват: “Аз мисля, че времето е спряло преди 20-30-40 години. Нищо ново не се е случило откакто бях дете или поне аз не знам за това.” Странно е, че от същите насилници, които използват това оправдание ще чуете и тезата, че “Децата сега не са като едно време”.

4. “Всички го правят”

Най-страшното оправдание, защото в него има доза истина. Насилието над деца все още е често използван “възпитателен” метод. Чувствителността на хората да видят, че едно дете е насилвано и да реагират на този факт е все още на много ниско ниво. Всеки неофициално говори за насилие над деца – в семейството, в детските заведения, в училище. И почти никой не говори за това официално т.е. пред органите по закрила на детето – отделите “Закрила на детето” към дирекциите за социално подпомагане и полицейските служители.

Има и още “философски” оправдания на идиотското начинание да извършваш насилие над дете. В тях влизат и “Сега условията са тежки. Не може да го/я глезя!”, и “А на мен кой ще ми обърне внимание!”, и “Детето е малко и не разбира. Докато порасне ще забрави!”, и какво ли не още. И другите възрастни ги приемат спокойно. Но дали ги приемат децата?