За съжаление темата насилие отново стана актуална в последните седмици – случаят в Сандански, случаят в Червен Бряг са примери в тази насока. Но насилието в семейството и извън него са част от ежедневието, това не са само ситуативни прояви на жестокост и агресия, еднократни актове, които привличат медийното и общественото внимание. Насилието се е настанило трайно в ежедневието ни, във взаимоотношенията, в семейството. Основният въпрос е как и доколко сме готови да “видим” и разпознаем тези прояви, за да спрем да сме толерантни към насилието. Винаги! Навсякъде! По всяко време! И съпричастността ни към проблема с насилието да не се проявява само в краен случай, когато медиите публикуват новина за убито дете, а в последствие да затихва.
Как се чувстват децата жертви на насилие? Как изглеждат децата жертви на насилие? Как се справят децата жертви на насилие?
Най-честото проявление на актове на насилие се случва в семейството.Семейството в което се предполага, че изначално би следвало да ни даде сигурната и стабилна основа как да възприемаме света около себе си, как да изграждаме връзки с околните, как да отстояваме себе си, да защитаваме позицията и мнението си. Болката на децата жертви на домашно насилие е двойно по – голяма – всъщност насилието идва от родителите, тези който по презумпция би следвало да те защитят, да те прегърнат, когато имаш нужда, да те разберат, когато останалите не те разбират, да поговорят с теб и да чуят притесненията ти.От позицията ми на специалист работещ с деца съм се срещала с деца жертви на насилие. На пръв поглед те не са по – различни от своите връстници, разликата се улавя от начинът по който тези деца възприемат себе и света около себе си. И да, децата са в състояние да покажат и разкажат – по техният си начин, ако нещо с тях не се случва по най – добрият начин. Ние възрастните трябва да имаме готовността и сетивността да разпознаем сигналите , които едно дете ни подава. Вероятно повечето от нас са наясно и лесно биха се справили с класифицирането на видовете насилие – физическо, емоционално, сексуално, неглижиране. За съжаление този тип разпознаване на различните форми на насилие, остава повече на хартия, минава пред очите, но не остава следи. Мълчанието е оправдателно – не ме интересува, не е моя работа какво се случва в съседното семейство, какво кара този родител да “общува” с детето си посредством шамари, каква е причината това дете да е с такава синявица вече три поредни седмици. Ежедневието е натоварено, проблемите – моите собствени, са достатъчни, за да решавам тези на хората около мен. Но докато разглеждаме нещата на тази плоскост – случаите на насилие над деца ще нарастват, ще нарастват и смъртните случаи - ФАКТ, потвърждението е случаят в Червен Бряг.
Два случая от практиката – през вратата влиза дете, притеснено е, заема мястото си на стола, погледът му е насочен надолу, отговаря едносрично, не изпълнява поставените задачи – просто не му е интересно. Срамът е изписан на лицето му, но детето не разговаря, сякаш е забравило какво е предназначението на думите.Достатъчно дълго му е внушавано да не споделя подробности, какво му се е случвало, недоверчиво и затворено е. Използва провокации – как ще се реагира, ако не изпълни дадено нещо, ако не спазва дисциплината. Думата “семейство” отключва болка. В класа не се справя, нито с учебният материал, нито във взаимоотношенията с околните, неприето е от останалите съученици – не го разбират, намират го за странно и различно. Всъщност детето е жертва на сексуално насилие – в рамките на собственото му семейство, от достатъчно ниска възраст, за достатъчно продължителен период. Затвореността и несправянето в училище – не са капризи, не е странно поведение само по – себе си. За това има много конкретна причина – насилието упражнено от родителя, от най – близкият му човек.
Вторият случай – при посещение в дома на едно семейство открихме следната картинка – детето е оставяно само през целият ден, не разполага с ключ, не разполага с храна, нахвърля се върху донесената от майката опаковка с чипс, като животинче , затворено в клетка, което би приело и обелки от ябълка.Детето не говори, издава отделни звуци, а възрастта на която е, предполага набор от изречения и възможност да изразява желания, мисли, чувства. Гледа като дресирано животинче, не мърда от първоначално заетото място на дивана. В апартамента е студено, дрехите на детето са като за летният сезон. Хигиената е ниска. Да има и такива деца – неглижирани от родителите си. Да такава ситуация би могла да се промени. В гореописаният случай на съседите им бе направило впечатление поведението на детето и това, че при хранене яде баничката заедно с хартията, в бързината да се нахрани. Това са само два примера, от много.
Насилието е в много форми - удряне, раздрусване, пошляпване, непрекъсната критика, засрамване, унижаване, порицаване, не посрещане на основните нужди на детето от храна, дрехи, дом, топлина, медицински грижи, оставянето без надзор. Има обаче и много начини и индикатори, които да ни накарат да се задействаме и да не оставяме нещата просто да се случват, защото те не се случват в нашето семейство. Нека не сме равнодушни и да реагираме само в краен случай. Нека дадем шанс на децата ни да порастнат, да се чувстват обичани, разбрани и защитени, защото някой бе казал, че децата са най – голямото богатство на една нация.
Няма коментари:
Публикуване на коментар